Днес с новината за спечелен конкурс си припомних за пореден път чувството, което това носи и което не се появява толкова често…За всички, които поне веднъж са изпитали силата на някакъв опиат, то е ясно – чувстваш се лек, чувстваш че летиш, че имаш сили да преместиш планини…
Това усещане е предполагам, сходно за всички хора, които се трудят усилено над идеи, идеи и мечти, неща които не можеш да докоснеш…
Пълнят очите ти, пълнят душата ти, пълнят сърцето ти, ала са толкова крехки и евфемерни…Докато ги докоснеш изчезват, самият досег с реалността често ги разрушава и рухват пред очите ти…Рядко виждаш някои от тях реализирани, а толкова ти се иска да можеш да ги покажеш на другите хора, да им покажеш цялата красота, която е в душата ти, в мечтите ти…
Моят ментор, шеф и не на последно място приятел Оливие Гаине, казва винаги че за да си архитект, трябва да се будиш всеки ден с желанието да промениш света…Това са думи които идват от големият архитект Хенри Сириани, ръководител на митичната група Уно, и това са думи, които определно са движещият механизъм за много от нас.
Да донесеш красота на хората, пространство окъпано в светлина, простор...ето това е за мен « the perfect drug » и ме кара да летя както само още едно-две неща в този живот успяват...
В последната седмица и половина предадох два конкурса и заедно със свръх дозата адреналин, което това ми даде бях стигнала и до дъното на отчаянието – отчаяние от всичките безсънни нощи, къртовския труд, абсурдните понякога претенции и промени, които хората около теб те карат да правиш в проектите и то в последната минута, а умората се трупа и времето, времето което те притиска изтича с шеметна скорост...
В един момент виждаш колко нереално е всичко, всичко е само в главата ти и може би никога няма да излезе оттам. И като всяка дрога това те убива ...
« the more i give to you, the more i die… »
Bремето е безмилостно. Винаги си казваш че е можело да направиш нещата по6добре и “ах, само ако имах още малко време да направя това и това, колко добре щеше да се получи... » И винаги може да бъде по-добре, просто в един момент времето ни свършва и остава това което е...
Истината е всъщност че си добър, тогава, когато успееш именно да се вместиш в ограничения срок и да предадеш максимално ясно и добре мечтите си, идеите си...Да накараш другите да видят и усетят това видение, коетосънуваш дни наред, с което заспиваш и се будиш сутрин, което се мержелее пред очите ти докато пиеш отнесено чашата кафе, за да се събудиш...
А когато се случи...о, когато се случи...пожелавам на всички ви да изпитате това усещане поне веднъж в живота ви, по именно този начин (защото има и други начини да се стигне до него) Тогава си казваш, че всички усилия, спорове, отчяние, падане до дъното и драпане обратно нагоре, всичко това си е заслужавало. Готов си да минеш през всичко това отново и отново, за да освободиш от затвора на своятя главя него – видението- и да го пуснеш да живее свой собствен живот на бял свят сред хората...
Само едно нещо може да се сравни с това.
Веднъж на една конференция, Пeтeр Зумтор, облечен в черно като свещенник, с побелели коси, луд блясък в очите и пура в ръка, разказваше с отнесен глас, че за него архитектурата е като любовта – не може да живее нито без едното, нито без другото. И всяко едно от тези чувства дава сили за другото...
Сега това изниква пред очите ми и си казвам за пореден път, че и за мен това е така...Любовта, това е чувството за простор...
Просторът е един от най-важните елементи в архитектурата...
А сега е време за отваряне на шампаснкото, а всички вие, кото сте прочели това не забравяйте :Будете се всеки ден с желание да промените света !!!
Bремето е безмилостно. Винаги си казваш че е можело да направиш нещата по6добре и “ах, само ако имах още малко време да направя това и това, колко добре щеше да се получи... » И винаги може да бъде по-добре, просто в един момент времето ни свършва и остава това което е...
Истината е всъщност че си добър, тогава, когато успееш именно да се вместиш в ограничения срок и да предадеш максимално ясно и добре мечтите си, идеите си...Да накараш другите да видят и усетят това видение, коетосънуваш дни наред, с което заспиваш и се будиш сутрин, което се мержелее пред очите ти докато пиеш отнесено чашата кафе, за да се събудиш...
А когато се случи...о, когато се случи...пожелавам на всички ви да изпитате това усещане поне веднъж в живота ви, по именно този начин (защото има и други начини да се стигне до него) Тогава си казваш, че всички усилия, спорове, отчяние, падане до дъното и драпане обратно нагоре, всичко това си е заслужавало. Готов си да минеш през всичко това отново и отново, за да освободиш от затвора на своятя главя него – видението- и да го пуснеш да живее свой собствен живот на бял свят сред хората...
Само едно нещо може да се сравни с това.
Веднъж на една конференция, Пeтeр Зумтор, облечен в черно като свещенник, с побелели коси, луд блясък в очите и пура в ръка, разказваше с отнесен глас, че за него архитектурата е като любовта – не може да живее нито без едното, нито без другото. И всяко едно от тези чувства дава сили за другото...
Сега това изниква пред очите ми и си казвам за пореден път, че и за мен това е така...Любовта, това е чувството за простор...
Просторът е един от най-важните елементи в архитектурата...
А сега е време за отваряне на шампаснкото, а всички вие, кото сте прочели това не забравяйте :Будете се всеки ден с желание да промените света !!!
