Aristaineta

Toward the Within - малък личен обзор на 2011 година

2012-02-01T22:50:00.003+01:00

Операта в Пусан, проект на Ателие Гаине

Точно месец след началото на новата година най-накрая и този пост се пребори с тежката липса на време...

***

И така 2012 ще започна с поглед към някои от най-интересните събития и места, на които съм попадала през изминалата година - лични открития, които естествено може би са били известни от много време на много от вас.

Една от думите които биха определили добре 2011-a за мен бе пътешествия - много и на нови непознати далечни места. Ето кратка равносметка за три от десетината града, които се запечатаха най-много в паметта и сърцето ми.

Моята Lisbon Story (c нежна мисъл за филма на Вим Вендърс) , ще остане в сърцето ми с шарения, олющен и сънлив квартал Алфама, където животът изглежда е спрял през 60-тте, а също и с цитаделата на мавърския замък Сан Хорхе по здрач. При почти нощното ми посещение открих едно чудно място с интересна архитектура - археологическия парк-комплекс Сан Хорхе. Проектът за експонирането му е на португалския архитект Хуао Карило де Граса (João Luís Carrilho da Graça) , за който уви не ми остана време да напиша подобаващ пост, но който ще уважа с няколко думи в архитектурните открития по-надолу.

Алфама денем и нощем

Освен с интересна и добра съвременна архитектура Лисабон въпреки ленивия си, позаспал облик е с шеметен нощен живот и енергия, която ви докарва почти до еуфория и може само да радва всеки млад човек, така че не чакайте, а изгледайте Lisbon Story, вземете си един диск с фадо и хващайте самолета.

Една от сградите белязали историята на съвременната архитектура е и една от най-интересните сгради в Лисабон изобщо - Португалския павилион от Експо'98 на Алваро Сиза -непременно трябва да го видите, защото пространственото изживяване под бетонния воал е невероятно... Вижте и снимките на почето сгради на сизав сайта на Фернандо Гера

Рабат, столицата на Мароко, бе архитектурната изненада на годината, за която вече писах. След като архитектурни дестинации като Порто се показаха почти разочароващи за мен, този съвсем не-туристически град се оказа истинска съкровищница за почитател на модерната архитектура като мен. Това пътуване ме наведе на няколко забавни констатации. Започнах да откривам за себе си че София доста прилича на ориенталските столици, (защо ли ?!), и дори ми се струва че пъвите са дори доста по-приятно овехтели, много по-приветливи и изградени с повече мисъл. Започнах да разбирам защо една приятелка французойка, която разхождах из Женски пазар, твърдеше упорито че София и прилича на Дамаск. Не успях да потвърдя за себе си приликата със Сирийската столица, която трябваше да видя през май, но уви не успях, поради арабската пролет, която пък ме препрати в Йордания.

Също в Мароко установих, че така наречените страни от третия свят (или такива в процес на развитие), предизвикват много по-голямо вълнение и зареждащ културен шок у мен, от Европа, чиито големи градове започват да изглеждат по твърде еднороден начин.

Kasbah des Oudayas, Рабат

Некропола Шелла в Рабат

И в тон с тази мисъл най-невероятното място, разбира се, от всичките ми разходки за тази година, остава Петра и в по-общ план Йордания. Дори и обстановката в близкия Изток да е нажежена, в Йордания цари едно относително спокойствие, придвижването е лесно, хората са приветливи и това да си жена и да се разхождаш сама не е проблем. И бихте се учудили колко много неща в Йордания ще ви напомнят за България – от ориенталския манталитет, през кухнята, до изобилието на турски думи в езика, които и ние сме взаимствали и употребяваме и до днес.

И така Африка и Близкия Изток са за мен местата към които насочвам погледа си през 2012.

По отношение на архитектурата тази година бе за мен не чак толкова богата , колкото би ми се искало, но ето моите малки лични открития за 2012-та : тe са, както често ми се случва, не само на съвременни архитекти, а и на доста по-отдалечени във времето творци, на които чак сега попадам в процеса на работата ми.

Тъй като една от темите, които ни занимаваха в бюрото през лятото бе тази за монументалната архитектура, първото откритие бе канадския архитект Артър Ериксон, за който писах, последван от невероятната архитектура на мексиканския архитект Теодоро Гонзалес де Леон, който така и не ми остана време да отбележа в блога. Ето защо сега помествам няколко фотографии от проекти, с надеждата че това ще ви даде желание да видите повече.

1. Музея Rufin Tamayo, Мексико, 1981г. 2. Мексиканското посолство в Бразилия, 1972г. 3. Colegio de Mexico - Мексико, 1975г.

Ериксон и Гонзалес де Леон са от архитектите, които боравят с XXL мащаба и програмата изключително ловко и радикално. В повечето случаи големите сгради се превръщат в кошмарни нечовешки и неуспели експерименти. Тези двама архитекти обаче създават сгради разглеждайки ги като мини-градове с улици и площади, под формата на сгради с детайли, съобразени с мащаба, такива, каквито малко архитекти успяват да създадат. Това знание и умение, така добре използвано през Античността, когато мащаб е давал пейзажа, а не човека, се е позагубило в днешно време, когато архитектите се губят в сложни детайли, декорация и комплексен обем. Монуметалните сгради са заменени днес просто от огромни комплекси. Което уголемява пропастта между хората и архитектите - и едните и другите се чувстват неразбрани.

Следва архитектурата на Карило де Граса, която не е абсолютно хомогенна в качествата си и не харесвам абсолютно всичко е нея, но павилионът в Белем, Лисабон е невероятен. Бялата линия, левитираща над земята е с такава ясна простота... Същевременно инжинерния гений я прави мощна и въздействаща.

Информационния център в Белем, фотография fg+sg - fotografia de arquitectura & maria timoteo

Павилионът на науката за децата, част от комплекса на експото в Лисабон е много интрересен обемно. Играта вън-вътре на сградата превръща изкачването към входа в интересна архитектурна разходка, сградата се повдига и навива и ви води към вътрешността си.

фотография cristian richter& carrilho de graça arquitectos

За съжаление интериорът ми се струва много по-слаб. Изглежда като пряк резултат на външните обеми и не крие много изненади. Струва ми се също че огромните обеми на пространствата не подхождат много за приемането на деца, каквато е и сегашната му функция. Поначало павилионът прилича повече на музей за съвременно изкуство, отколкото на музей чиято публика ще са децата, които се нуждаят от по-интимна и съизмерима с тях архитектура. Проблемът може би е , че поначало павилионът е създаден за Eкспото'98 и после е бил адаптиран към новата си функция.

Както писах по-горе обаче, много ми хареса археологическия парк до замъка Сан Хорхе. Не става въпрос точно за сграда, а за благоустрояване и консервация на археологически разкопки така, че да са разбираеми и интересни и за най-широката публика. Това е тип проект над който трябва сериозно да се замислим в България, тъй като имаме огромен потенциал от интересни археологически находки, експонирани (в случаите в които изобщо са експонирани) по твърде неадекватен начин. Изключително много ме вълнува този тип финна намеса на архитекта в помощ на археологията, но за да е тя успешна се изисква съвместна работа и уважение между двата ключови актьора - архитекта и археолога, което не винаги е лесно. Затова и посвещавам колкото време мога на археологията, а някой ден, ако идеите ми се осъществят, бих се радвала да работя над ескпонирането над няколко от най-ценните археологически находки в Пловдив.

В паркът в Лисабон принципът е водеща линия парапети с закрепени на тях табели от кортен, даващи с кратък текст информация за типа находки. Някои от тях представят също и схематичен план, красиво гравиран върху металните плаки. Белите паралелепипеди са възстановка /доста хипотетична по отношение на височината/на помещенията чиято стъпка е видима от зидовете запазени в 30-40см от основата си. Белите съвременни стени левитират над античните зидове, спазвайки по този начин Венецианската харта. А детайлът позволяващ този трик е изключително хитър.

фотография fg+sg - fotografia de arquitectura

Тъй като за съжаление посетих мястото по здрач / което обаче ми позволи да видя ефектното осветление/ ви препоръчвам да видите снимките на Леонардо Финотти ( тук ) и Фернандо Герра - архитектурни фотографи, който трябваше отдавна да съм споменала, защото мисля че са едни от най-добрите в тази област на фотографията в момента.

Ще видите също в сайтовете им че и доста от сградите, които са фотографирали си заслужават вниманието - като например вилите на Мендес да Рока - друг архитект, с чието творчество е абсолютно задължително да се запознаете.

В архитектурно отношение следващото откритие е италианския архитект Мауро Галантино, който представи творчеството си преди месец на конференция в СФА в Париж. Поднесе проектите си с доста тънко чувство за хумор и остра критика към начина, по който се строи днес в Италия и към ситуацията на архитектурата като цяло там.

Граждански и църковен център Жезу Реденторе, Модена, 2008, фотографии от сайта на Мауро Галантино

Църквата Сант Иренео, Чезано Босконе, 2008, фотографии от сайта на Мауро Галантино

От доста време насам архитектурната продукция на тази страна не буди голям интерес у мен, но Галантино е нещо ново и различно, което си залсужава вниманието.

Любопитна съм да видя какво ще е развитието на съвместния му проект със Сото де Мура във Венеция, от който засега видяхме само предварителни скици. Като се има впредвид статута на митичния град, в който не е строена съвременна сграда / като изключим павилионите от Биеналето начело с най-невероятният - този на Свер

Фен/ това ще бъде едно от архитектурните събития на близките години.

За край на архитектурната листа добавям Игнасио Мендаро Корсини, който казано накратко е най-високо ценения от мен съвременен архитект. Знам за него отдавна, но тази година го видях на конференции няколко пъти и покрай съвместните идеи с Ателие Гаине имах повод да хвърля поглед на всичките му проекти. Няма да казвам повече за него засега, но Мендаро е незаслужено обвит в неизвестност, а за мен той е нещо като съвременния Карло Скарпа. Всеки, който е виждал поне нещо от творчеството на венецианския майстор ще ме разбере, а за другите, непознаващи Скарпа препоръчвам като начало обиколка из Венеция неограничаваща се само с Биеналето и традиционните паметници. Корсини е също и изключително обаятелен човек и лектор с аура като от минал век, качества, които ми липсват в болшинството архитекти днес, толкова небрежни и неглиже в своето "cool" поведение. И като гледам архивите в Толедо - една от най-добрите сгради за последните 10 години, си мисля че творчеството на Скарпа е намерило своя продължител и наследник.

фотография Игнасио Мендаро Корсини

2011-та бе белязана и с много изложби, както обикновенно, но ще спомена 3-те които по различни причини ще си останат задълго в паметта ми.

Първо, поради сериозноста и, ще спомена изложбата L'ombre de la guerre /Сянката на войната/ в Европейската къща на фотографията в Париж, от която излязох със сълзи в очите. Когато видите снимките и личните истории, криещи се зад запечатаните мигове от различни военни конфликти, няма как всичко у вас да не се обърне. И пак си казвам че военните фоторепортери са хора, чиято професия ми се вижда адски тежка и отговорна и достойна за възхищение. Работата, с риск за живота им, е консервирала за нас мигове и факти които ни изглеждат често абсурдни - днес за повечето хора войната е нещо твърде далечно и абстрактно. Въпреки това войната обаче продължава и в този момент и кадрите на тези фотографи не трябва да се забравят, за да спрем да повтаряме и допускаме подобни грешки и катастрофи. Постоянното търсене на истината и предоставянето на обективен поглед - именно чрез запечатан поглед, е един от най-ценните архиви за човечеството.

Разгледайте сайта на Магнум и ще видите синтез на всичко което изниква в главата ми.

Следва изложбата на Мондриан и Де Щил в Помпиду - от която финала за мен бе най-ярък. В последната зала, точно преди да излязат посетителите попадаха на това

Град в пространсвото, Фредерик Киеслер - реконструкция, фотография - Центъра Помпиду, Париж

За Град в пространството на Фредерик Киеслер /City in space - Frederic Kiesler/ мисля, че е една от първите пространствени, цветови и архитектурни сулптури - композиции, която виждам и която събира в себе си всички изкуства. Тя е едновременно сграда, скулптура, интериор, цветна композиция и дори мебел. Синтез е на повечето от проблематиките, които Баихаус и Де Щил са изследвали. И не напразно е била определена още тогава като върховно постижение за тези две школи.

И накрая, нещо много по-леко и феерично - изложбата на Мадам Гре в Музея Бурдел. Поначало самият музей е едно приказно място, а съчетанието от роклите и скулптурите препращаше в свят на антична красота и величие.

Ако е имало древногръцки богини си ги представям точно така, както Мадам Гре е виждала съвременната жена. Ескпонатите бяха въплъщение на всичко, което смятам за красиво,елегантно и женствено. Най-учудващото е че цялото това изящество и финес бяха постигнати със строго геометрични кройки, без никакви украшения, единствено и само чрез структурираненто на материята, която Мадам Гре работи като скулптор. Няма пайети, няма злато, само чисти цветове и дипли.

Веднага след това споменавам с известно закъснение един от най-силните филми на годината - Пина на Вим Вендърс. Гледайте го непременно, ако попаднете на него - ще видите хора, които не се влияят от гравитацията, тела, които извършват невероятни, нечовешки движения.

Има толкова плавна елегантност и фееричност в по късните и хореографии, че някак неизменно свързвам Пина Бауш с феерията на последната изложба. Интересна е също и ролята на архитектурата в някои от хореографиите и.

За тези от вас, които минават през Париж до март месец - можете да видите видео на цялата хореография на Пролетно тайнство на Стравински в рамките на изложбата Танцувай живота си ( Danser sa vie ) в Помпиду. Вярвайте ми, ще ви се прииска да заподскачате из залата, а крайниците ви, под въздействието на музиката ще започнат да потрепват пряко волята ви.

И така завършвам този пост с този проект с чиято перспектива той започва - най-доброто постижение в професионален план за изминалата година - участието на Ателие Гаине в международния конкурс за операта в Пусан, Южна Корея. Проектът ни бе почетен с една от вторите награди. Въпреки това относително (поне за мен) признание, в сърцето ми ще останат най-вече онези летни дни и вечери в които работехме над нещо, което ни караше да изпадаме едночременно в еуфория и в съмнения, да вярваме и да се чудим, да ходим над земята и както винаги да мислим че бихме могли чрез архитектурата да променим света.

Червено II

2011-12-20T10:12:00.001+01:00

Всъщност, много ми допада старата традиция с постaвянето на паметни плочи с имената на архитектите върху техните сгради. Както и факта, че все още има архитекти, които уважават труда на сътрудниците си и приноса им към даден проект...

Още за сградата, криеща се зад тази снимка - тук

Петра или The Eternal Sunshine of the Spotless Mind

2011-12-11T11:33:00.000+01:00

Обикновенно дългите паузи между постовете в този блог се дължат най-вече на поглъщащия забързан Парижки живот. Този път обаче мълчанието се дължеше на културния шок и омайната забрава на преминаването ми в паралелния свят на древна Петра. От историческа гледна точка ще намерите достатъчно информация в интернет и няма смисъл да дублирам туристическите гидове, така че предпочитам да ви говоря за Петра така, както я изживях аз - ден и нощ, далеч от утъпканите пътеки и туристите, в малката, но незабравима компанията на колеги от цял свят или усамотението и съзерцанието на ежедневната работа на абсолютно неизвестни за масовата публика монументи и комплекси, скрити на затънтени кътчета.

Преди да замина не исках да си представям и да знам нищо за Петра- исках изцяло да се оставя на изненадата. Надявах се преживяването да е мощен шок и да ме разтърси. Да ме промени.

Получи се.

Петра не е нищо от това което очаквате, или по-скоро е всичко това, но в пъти повече, толкова много, че всичко във вас се преобръща при пристигането, тогава, когато пустинята постепенно се разтваря пред вас и пропадайки все по-надолу по пътя между червените скали се озовавате пред град с размерите поне на Париж... Пясъкът във въздуха превръща околния пейзаж във визия като от мираж или сън. Защото реалността в Петра е нещо, което изглежда абсолютно нереално. И именно това я прави паралелен свят.

Първата нереланост - реалност, която стъписва е мащаба.

Археологическият комлекс е оргомен, мащаба е безумен, абсолютно неуловим на снимки или в описание. Мисля че това е първото място от много време насам за което мога да употребя епитета грандиозен. Но с една много зареждаща със сила и енергия грандиозност, която във никакъв случай не ви кара да се чувствате мъничък и незначителен.

Някак си естествено там човек се чувства велик и съизмерим със заобикалящото го величие. И после идва едно от най-силните усещания - това за безкрайна свобода...

Отдавна, може би от работата ми в Делфи не бях имала такова усещане за пълна свобода, за лекота и простор, далеч от всичко - от западната цивилизация и потока и от комуникация, от шума и тълпите. Забравяте телофона си, обхват и без това почти няма, забравяте интернет, забравяте колите, а често забравяте и тока и топлата вода. Започвате да мерите времето по плаващите по скалите сенки и работният ден започва с изгрева в 5.30 ч сутринта...

Освен величието и просторът, който ви вдъхва невероятно чувство за свобода, Петра е и мястото където запасът ви от епитети за израз на възхищение бързо се оказва недостатъчен. Накрая просто замлъквате в съзерцание на хилядите лица на "града". Пейзажът никога не е същия, светлината е фантастична и променя целия декор, преобличайки го в различни цветове и сенки постоянно. Има места, които ви стават любими сутрин и други , на които обичате да ходите вечер, за да гледате залеза, пиейки чай с бедуините. Има и други, тайни, които откривате сам и се чувствате като изследовател стъпил на нов континент.

Петра е едно от местата на които мисля че никога няма да се наситя и за което ще ми трябват години за да го опозная добре. Да, толкова е голямо. За две седмици видях може би 30% от всичко което искам да видя, нищо че гледам с очи на архитект и археолог. Каньонът с храма Хазната, който повечето от вас са виждали в един небeзизвестен филм е всъщност само входа на Петра. Има множество комплекси с гробници и други по-малки каньони. Планините, които се издигат в центъра на града са също осеяни с множество чудеса. Гледката от най-високата от тях Ум ал Биара е незабравима - погледа стига отвъд Петра до равнините на Израел. Навсякъде можете да се разхождате съвсем свободно, извън класическия туристически маршрут, стига разбира се да сте готови за доста скално катерене и да си носите компас, защото можете да се загубите твърде лесно. За класическата туристическа обиколка с основните монументи трябват около два дни, но мисля че спокойно можете да прекарате там и седмица. Всъщност е много хубаво че мястото крие още толкова много загадки и че попадам пред почти неизчепаем извор на изненади.

Друго шеметно усещане е, че след това приключение ми се струва, че знам как се чувстват героите в Еternal Sunshine of the Spotless Mind , когато отново и отново им изтриваха паметта. Въпреки че Петра не изтрива съвсем всичко, а по-скоро пренарежда и пресява информацията в главата и сърцето ви. Всички главоблъсканици и терзания се разтвярят в светлината и остават зад вас. Забравяте половината неща, които са ви глождели. Другата половина изобщо спират да ви се струват трагични. Е, някои неща все пак остават. Но това е защото те са наистина важни и дълбоки. Трябва да намеря и други места където културния и сензорен шок е толкова силен, та дарява подобно забвение и прояснение.

Разбира се всичко е и резултат от това че попаднах там с точните хора в точното време. Заминах за Петра не като турист, а като част от екипа на археологическата мисия на изследователския център към Свободния Университет в Брюксел, което дава доста привилегии, които си струват усилената работа. А именно - има едно единствено място на което можете да бъдете подслонени в самата Петра и то е малката къща на археологическата мисия, в центъра на античния град, в сянката на планината El Habis. Тази къща е била някога първия мъничък истински хотел, предназначен за първите туристи, които преди това са били настанявани в големи шатри, в бедуинския лагер на същото място. Днес туристите напускат Петра далеч преди залез слънце, за да се оттеглят в своите удобни хотели в селото Уади Муса, разположено преди входа на каньона. И така преди залез Петра опустяваше напълно и в нея оставахме само ние - екипите от различните мисии, както и малкото все още живеещи по скалните жилища бедуини. Да бродиш сам или със скъпи приятели по залез, когато цяла Петра ти "принадлежи", бе за мен най-ценната привилегия. Това бе и най-силния момент от деня. А после идва ноща и тогава Петра става друга планета - скалите са като метеорити излизащи от земята, звездите са толкова близо, а Млечния път, който не бях виждала отдавна е тъй ясен...

Относно работата би било доста дълго да обясня целия механизъм тук и това едва ли ще е интересно на всички. За неспециалистите работата на археологическите екипи винаги е забулена в мистерия а ла Индиана Джоунс (още повече именно в Петра). Доста приятели се интересуваха и ми задаваха въпроса какво точно сме правили и какво сме открили. Така че ето кратко резюме - в Петра има многобройни екипи, всеки от които работи над определен обект. Най-големите екипи са от Щатите, Германия, Франция и Швейцария. Белгийският екип, с който бях аз, работеше над светилището на Ободас, ритуален комплекс, чиито най-ранни архитектурни фази са датирани от 2-ри век преди Христа. Състои се от два скални и един построен триклиниуми, които са като зали с издялани каменни пейки и които са служели за ритуални пиршества. Намерения в централния триклиниум напдис е най-старият в Петра и той, както и намерената статуетка позволяват свързването на комплекса с набатейския обожествен крал Ободас. Имало е няколко последователни фази на застрояване и използване чак до 2-ри век след Христа. Фасадата на главния триклиниум се е срутила при земетресение и блоковете от нея са били извадени при разкопките миналото и по-миналото лято. Ние работехме именно над архитектурната възстановка на тази фасада. Трябваше да направим заснемане на всички по-интересни каменни блокове, тоест да ги измерим и начертаем в мащаб, с цел да открием последователности и възможна връзка между тях. Общо взето, като прекарате известно време в работа над даден монумент, камъните започват да ви "говорят", започвате да виждате сходни черти, които да ви помогнат да сглобите ребуса, изпълнен със загадки. Доста е вълнуващо когато разрешите дори и най малката загадка, и сглобите дори два блока.

Работата на екипа над това светилище продължава от близо 10 години, като в нея участват нe само археолози, но и архитекти, керамолози, атнрополози. Имало е няколко серии от разкопки и паралелно са бил заснети плановете на различните подови нива и каквото е останало от фасадите. Предстоят още доста години работа на евентуалната възстановка, защото блоковете са в доста лошо състояние и много елементи липсват. Самият комплекс е на много потайно място, до което се стига по нещо като процесуален път, с изкачване по тесни стълби, издялани между скалите. Навсякъде има ниши, в които някога са стояли малките стилизирани статуетки на боговете - бетили, както ги наричат. Предполага се, че комплексът е бил свещенно място на едно от племената, населявали Петра, но няма сигурна историческа обосновка по този въпрос. Всъщност цяла Петра е осеяна с подобни триклиниуми. Има някои, които са разположени пред храмовете или гробниците, други са изсечени на скални площадки, под открито небе, където си представям как набатеите са пирували и свещенодействали, гледайки звездите.

И така, мисля че Петра е едно от чудесата на света, което трябва да се види...Защото каквото и да ви разказвам, нищо не може да опише напълно това, което ще преживеете там и което, сигурна съм, ще е много разлчно за всеки един от вас...

Още снимки с местонахождението им на плана на града можете да видите тук

The awakening of a woman / Спомен от преди една година

2011-10-07T18:52:00.003+02:00

Сложни са понякога пътищата на спомените и асоциациите.

Отдавна исках да пиша за това място, но сега му дойде времето, почти година по-късно след като най-накрая, по именно такива сложни пътища попаднах лице в лице с тази бяла кула.

От години се чудех какво точно представлява тя, може би още от първото ми качване на Айфеловата кула, много отдавна, когато гледайки на запад, тя ми се видя една от най-красивите и необяснимо магични "сгради" наоколо.

Няма да продължавам с гатанките - нереалният бял силует от снимката e част от ансамбъла Богренел в Париж, в 15-ти район. Кварталът се простира по дължината на брега на Сена, и преди е бил зает от индустриални постройки. През 1951-ва последните заводи са разрушени, за да отстъпят място на един от типично френските амбициозни градоустройствени експерименти от 60-тте и 70-тте години. Първите скици на архитектите Енри Потие и Раймонд Лопез, на които е поверен проекта, датират от 1959-та година. Планирането е типично за онова време. Предвижда се буквално изграждането на едно "парче" град върху бетонна плоча, над която се издигат жилищни кули. Плочата е с дебелина 3 етажа, покрива улиците под квартала и паркингите и помещава в себе си магазините и техическите инсталации. Върху нея се простират публичните пространства между кулите, оформени като отделни паркове и градинки за отдих и разходка на обитателите. Пейзажното оформление изглежда също типично за тези години - градини с геометрични заоблени форми и много бетонни префабрикувани цветарници. А кулите са за мен като странен пейзаж от фантастичен филм или футуристичен комикс. Постояването на ансамбъла се проточва 30 години, като е завършен официално през 1991-ва с последната кула - Кристал.

За съжаление днес кварталът не се ползва с много добро име, градините в основата на кулите са всъщност много приятно според мен място, но никой не се застоява особенно дълго там, въпреки че са добре поддържани и обстановката е спокойна.

Бялата кула, е не друго, а комина на топлинната мини-централа, захранваща жилищните кули. Но не е просто комин, а скулптура с мащаб, който рядко се среща. Абстрактен обект, чиято функция трудно можете да отгатнете. Създаден е от скулптура Франсоа Стали .

Въпреки прозаичната реалност Бялата кула остава за мен мистериозен архитектурен тотем. Чувството, когато сте в подножието и, по средата на малък парк, е неописуемо. Тя изниква от бетонната плоча просто ей-така. Толкова е финна, че имаш чувството че можеш да я обгърнеш с ръце. Устремява се към небето със своите 130м височина, които я правят четвъртия най-висок обект в Париж. Помня, че когато я видях за пръв път отдалече се чудех дали не е камбанарията на някоя модерна църква...

Тук стигаме и до заглавието на този пост, което пък ни отпраща към тази музика на The Cinematic Orchestra, която свързвам с онова време от преди година. Като се замисля и заглавието подхожда на онзи странен период.

Когато сега, година по-късно, видях филма Mаn with a Movie Camera от който е извлечена The awakening of a woman се сетих и за Бялата кула. Стана ми още по-хубаво, защото филмът наистина си заслужава и зае своето място в тази приказка.

А този пост най-накрая се появи...

*снимкa Basile Solignac-Kihl
Още няколко снимки от Богренел можете да видите тук

Още една Бяла парижка нощ

2011-10-04T13:46:00.001+02:00

"Purple Rain", Пиер Ардувин, 2011, фотография Дебора Лесаж

Струва ми се, че очарованието на Бялата нощ тази година се криеше не толкова в арт-инсталациите, а в оживената празнична атмосфера по улиците. Може би нереално топлата октомврийска нощ имаше голяма заслуга за това, но префектната организация всъщност бе най-важна. По данни на общината тази година събитието е привлякло 2,5 милиона посетители, а аз мога да кажа само че отдавна не бях виждала градът буквално препълнен в този късен час. Имаше хора излезли съвсем целенасочено,на колело или пеш, с план в ръка, решени да обиколят всички инсталации. Улеснение за това беше и специалното i-Phone приложение с маршрути, което общината бе пуснала за целта, а планове имаше навсякъде. Имаше обаче и много хора, в това число и аз, които просто бяха излезли да се пошляят без конкретен маршрут, оставяйки се на изненадата и наслаждавайки се просто на атмосферата навън. Много от тях, увлечени от тълпата, са попаднали случайно пред накое видео, запалили са се и после ентусиазирано са търсели следващата инсталация.

При такива събития Париж действа като еуфоризиращ допинг, особенно след няколкото дни прекарани в България, където дори София този път ми се видя ленива и пуста. Пловдив изненадващо спечели първенството по оживление с Нощта на музеите, но не заради изложбите или музеите си, а именно заради ведрото настроение и шарената тълпа навън.

Все така вълшебно е за мен да виждам хора на всякаква възраст, чакащи на опашка в 2 часа посред нощ за да видят някоя инсталация. И още по-хубаво - хората ми изглеждаха щастливи, ентусиазирани, променени. Мисля си че именно това е и една от идеите - за една нощ всичко изглежда различно и приказно - от градът до неговите обитатели и гости. А на сутринта споменът избледнява и изглежда като фееричен сън... до следващата безсънна нощ.

Артър Ериксон

2011-08-02T13:08:00.001+02:00

Покрай работата по един доста радикален проект, който надявам се скоро ще мога да публикувам, открих за себе си работата на двама архитекти, които не познавах и които ви представям накратко, защото намирам работата им за изключителнo интересна. Винаги се радвам когато попадна на архитектура като тази, която ми дава голяма доза ентусиазъм и ме изненадва, жалко е само, че по-често я откривам в миналото, отколкото в настоящето .

И така, първият от тези двама архитекти е Артър Ериксон, живял и работил в Канада.

Първата сграда, която много ме впечатли е Музеят на антропологията към Универистетът на Британска Колумбия във Ванкувър, Канада, проектиран през 1971-ва година. Едни от най-ключовите експонати изложени в него, са огромните тотеми издялани от кедрово дърво, които са били и едно от главните вдъхновенията на Ериксон. Мощната бетонна конструкция и строен ритъм на портиците на главната зала са като ехо от древен гръцки храм, както казва самият архитект . Ще видите и по-надолу, структурата е един от най-главните параметри, определящи облика на архитектурата му. Тук u-профилните греди позволяват покриването на голямото пространство на главната зала, без междинни подпорни колони, и така тотемите се извисяват сред струящата светлина , на фона на естественото им обкръжение.

Освен значимите публични сгради, Ериксон е проектирал и много частни къщи, които също са изненадващи и впечатляват с неверояната композиционна сила на дървената им или бетонна конструкция. Цялата архитектура и пространство е подчинена на тази стройна структура, която е като пространствена скулптура от греди и колони, вертикали и хоризонтали, разположени сред невероятната дива природа на необятната Канада.

Къща на Огнения остров, Ню-Йорк, 1977

Къща Крейг , Келуна, Канада, 1967, проектирана с Ж. Масси

Къща Граам, Южен Ванкувър, Канада, 1962, проектирана с Ж. Маси

Къща Хилборн, Онтарио, Канада, 1974

Комплекс Монтиверди, Южен Ванкувър, Канада, 1979

Къща Дайд , Едмънтън, Канада, 1960

Къща Смит, Южен Ванкувър, Канада, 1964, проектирана с Ж. Маси

Униерситета Летбридж, Алберта, Канада
проектиран през 1977-ма година съвместно с Ж. Масси

За завършек ето една сграда, която е един от най-радикалните архитектурни отговори, който съм виждала. На фона на величието и необятния мащаб на околния пейзаж Ериксон нанася една линия - проста, геометрична, категорична... Монументална сграда, съизмерима с околния мащаб и радикално вписваща намесата на рационалното човешкото присъствие сред тези скали. Подобен архитектурен отговор няма как да не резонира във вас дълго след като сте го видели...

Погледната от птичи поглед сградата има лек привкус на мощната геометрична архитектура на Луис Кан и тази фотография някакси ме подсеща за лабораториите на института Салк в Калифорния.

За съжаление, както често се случва, по-късните сгради на Ериксон, проектирани в по-голям колектив, губят личния отпечатък на архитекта и преминават към една по-масова архитектура от 80-тте, а по-късно ателието му стига и до комерсиалноста на 2000-та, което определно не ми допада. Въпреки това, оставам учудена и очарована от тези няколко ранни публични сгради и почти всичките му къщи, които много ценя и които ви съветвам да разгледате в сайта посветен на творчеството му. Такива открития ме карат да вярвам че добрата архитектура няма да изчезне и да продължавам напред.

А кой е другият също толкова малко известен, но много добър архитект, за който споменах в началото ще научите много скоро...

*Всички снимки са взети от сайта на Артър Ериксон

Не съвсем « В крак с времето »

2011-06-28T01:17:00.001+02:00

След « преобразяването » на барелефа на Паметника на съветската армия с учудване установих , че се е разразила една малка война в интернет пространството. Какато и да е, не отдадох на това толкова голямо значение в началото. Едва след като видях и предаването по БНТ започнах да си давам сметка за реалните пропорции на буйния поток от реакции, който това събитие отприщи в българското общество. И тогава преосмислих отношението си към това стрийт-арт произведение. От леко учудване чувствата ми преминаха към недоумение и накрая ми стана искренно тъжно. И всичко това не заради произведението, а заради реакциите на хората. Очевидно положението в България е толкова нажежено, че стига една такава свежа идея, за да разбуни духовете, и за да може постоянното българско недоволство да се разрази с пълна сила.

Направиха ми впечатление няколко неща, които са показателни за няколко болни места на българското общество.

1> Проблема с телевизията и медиите като цяло

Чудно и тъжно ми стана, че реакцията на повечето хора беше одобрение не заради друго, а именно заради това, че тази случка ни е вкарала в световния печат. Защо??? Продължавам да недоумявам пред любовта на българина към известността, славата в комерсиалния и вариант, към непрестанното желание да се покаже, да се говори за него... Все си мисля че тази случка с паметника трябваше да е повод да се замислим над ситуацията в страната и най-вече над това в какви хора се превръщат малко по малко българите и какви настроения владеят обществото, да се съсредоточим върху себе си, а не за подреден път да търсим шумотевица и пайети. В този смисъл актът на неизвестния стрийт артист/и надхвърля въпроса за конкретния паметник и това дали той да се махне или не. Въпросът който се поставя е най-вече какви са българите и каква е ценностната им система и какво общество генерира тя. Ето виждаме отговорите.

2> Вторият проблем е липсата на всякакво чувство за хумор и самоирония в управляващите ни и в част от населението, най-вече по-възрастните хора. Те не понасят критиката или друга, различна от тяхната, гледна точка, върху проблем, който така или иначе е наболял и стои нерешен, такъв какъвто е периода на комунизма в моите очи. Те не са способни да признаят че са допуснали грешка, (кой ли изобщо в тази държава е?!), не искат да вземат никакви решения, никакви реални позиции, нито да понесат отговорност за каквото и да било. За да се замаскира един от проблемите - в случая нерешената съдба на паметника, властта се крие зад закони, според които това е просто акт на вандализъм. Заравят се глави в пясъка и се праща някой да измие почти скришом паметника посред нощ, за да изчезне неприятната истина. Или поне неприятният повод да се замислят и да вземат конкретно решение.

3> Тук се присъединява и проблемът с преосмислянето на миналото, което така и още не се е състояло. Нито в повечето от отделните индивиди, нито в държавата като цяло. Крайно време е! Така или иначе тъпчем на едно място от доста време, ако не извървим този процес, колкото и мъчителен да е той, няма да можем да продължим още дълго време наред. Не можем да продължим да се правим, че все едно всичко е наред, с комунистическият период е приключено и няма повече какво да го обсъждаме. Очевидно е, че има.

4> Тук идва и следващият проблем, а именно начинът по който се обсъждат проблемите в България. Поне от това, което видях от предаването по БНТ и от коментарите в Дневник, където за първи път видях снимките, ще е много трудно да се получи градивно критично обсъждане, ако хората продължават да не могат да спорят. Няма никакъв адекватен аргументиран диалог, има само надвикване и какафония. Бях ужасена от махленския език на предаването по БНТ, от поведението на повечето от участниците (с малки изключения) , които не искаха нито да чуят другия, нито да го оставят да се изкаже. Водещата от своя страна се налагаше да бъде като укротител, който не отстъпваше по поведение на своите събеседници и напълно ги заслужаваше. Как може да се очаква от подобна хаотична караница да излезе нещо конструктивно? Може би не са били поканени правилните хора, или такива които поне спокойно да могат да обсъдят въпроса, предпочитам да вярвам това, иначе ако това е представителната извадка на българския интелектуалец ми става страшно!

Същият панаир цари по форумите и досега попаднах на много малко смислени и най-вече обосновани мнения.

5> И накрая за пореден път тази случка раздели обществото на две главни групи с крайни мнения – първо тези, които твърдо осъждат този акт и го квалифицират като вандализъм и второ тези, които му се радват и го квалифицират го с епитети като « cool ».

От тези две групи, втората, която включва повече млади хора ме учудва най-много.

Опасявам се че възторгът и граничи често с лакейство. Опасявам се, че ако питаме някой от тези възторгващи се хора, защо именно толкова харесва този оригинален акт, той няма да може да каже нищо повече от това, че го намира за « нещо много яко» . Може би го е страх да признае, че не го харесва или пък че именно не знае дали го харесва. Може би му се иска той да се е сетил първи или пък той да е посмял да го направи. Имам странното чувство, че в тази група се таят много хора, които имат нужда да се идентифицират с чужди постижения и оригиналност, за да придадат стойност на самите себе си. В това число включвам и хората, гордо разхождащи се с фанлеки с « преобразения » барелеф. В тази група влизат и много от младите хора родени след 80-та година , които наистина много бегло си спомнят комунистическия период и оценяват боядисването на барелефа по скоро като арт творение. Toва е по-скоро интересно, защото мисля, че именно те трябва да усещат че този акт не е толкова критика към самият паметник, колкото към обществото и държавата ни като цяло. Но уви,на всички тези хора им липсва реална историческа оценка и най-вече им липсва им критерий по който да оценят случващото се.

Именно заради липсата на критерии хората се прегрупират в един от двата крайни, но сигурни, мажоритарни лагера, и различни мнения лиспват като цяло.

И така на мен най-много ми липсва това, което би трябвало да е златна среда.

Нещата в случая не са нито черни нито бели.

Не може да се отрече находчивостта и смелостта на неизвестният / неизвестните творци, с които малцина могат да се похвалят. На мен ми харесва най-много това, че се е намерил човек който да не се страхува да изрази толкова силно личното си мнение и да се отдели от масата. Понеже е първият, който го прави по точно този начин, това го прави оригинално и единствено, а оригиналността е за мен един от първите критерии за ценност. Но най-интересното в тази случка за мен остава реакцията , която задмина актът на стрийт арт-а и си мисля че може би именно това е била и надеждата на « извършителят ». Дори и да не е така, тук е най силното му постижение според мен - реакциите, който той отприщи са много показателни и дори плашещи. Плашат ме, защото показват обществото ни такова каквото е в момента – а именно една телевизионна консуматорска нация, търсеща изява и жадна за жълти новини. Едно общество, което цени най-много скандалните личности, за които много се говори. Ето точно затова този артист забива нож право в целта, или по-скоро в центъра на раната. България в момента е общество на измислени герои и изфабрикувани звезди без реални постижения. Едно време Братушките бяха нашите герои. Сега те не са точно Батман и Супермен въпреки че дядо Коледа и Мак Доналдс са доста успешни комерсиално, но тези образи са за мен символични. Сега героите на деня са футболисти, плеймейтки, фолкпевици, бивши манекенки и настоящи депутатки или бизнес дами, посредствени, но скандални според сегашните български представи телевизионни водещи, като цяло хора без голям интелектуален заряд, оригинална мисъл или реални постижения, хора, уповаващи се на на красивата опаковка като заместител на всичко друго.
Какво да добавя - когато днес видях и изявлението на предполагащата се за интелектуална част на обществото обръщение осъждащо този акт картинката стана пълна . Очевидно е, че тези "интелектуалци" не са по-добри от гореизборените "герои".

И така въпросите които се повдигат далеч надхвърлят дебатът за съдбата на този или на някой от другите паметници, наследени от комунистическо време. Честно казано вече не съм сигурна дали искам този паметник да се махне. Паметта на българското общество се оказва толкова къса, че май постоянно трябва да има нещо, което да му боде очите, за да го накара да се замисли.

Не трябва да се забрави комунистическото минало, за да не допускаме същите грешки и да не изпадаме в умиление по този пагубен за България период. В настоящето ни обаче има също доста сбъркани неща, с които трябва да се справим.

Темата остава отворена и се надявам да не затихне бързо. Ще се радвам да прочета и други, не толкова крайни мнения и най-вече смислени доводи. Лично аз оставам обнадеждена поне от факта, че се намери някой, който да прояви оригиналност и предизвика всичко това. Сигурна съм също че творецът/ творците ще останат анонимни, и няма да влязат в системата на супер героите , които са разкритикували чрез акта си. Надявам се, че хората няма да забравят този свободен акт, като повод за размисъл и също като надежда за това че мислещи хора има. Надявам се също да се замислят сериозно какво ги притеснява или им харесва или пък не във всичко това, и да не се спъват само във въпроса за съдбата на Паметника на съветската армия.

И накрая поздрав за всички с Banksy. Не губете чувството си за хумор и трезвата си мисъл!

Рабат, видение на модернизма

2011-06-05T11:38:00.001+02:00

В края на април имах приятен повод да прекарам няколко дни в столицата на Мароко Рабат. На фона на вълненията в нейните съседки обстановката там бе все още относително спокойна и имах възможност да разгледам града. Останах очарована - още със слизането на летището въздухът ухае на море и сол, всичко е завладяно от буйна екзотична зеленина и цветя. Градът е изпълнен с аромати и цветове, с адски много шарени хора и почти никакви, за щастие, туристи. Не е лъскаво и чисто, прашно и овехтяло е, малко напомня на София с олющените си фасади и блокове, но е едно приказно място. Няма да се спирам на традиционната туристическа обиколка, защото Рабат не е Маракеш или Фез. Това, което най-много ме впечатли там не беше точно традиционната архитектура, а именно невероятната концентрация на модернистични сгради с неочаквано високо архитектурно ниво, датиращи най-вероятно от периода от 60-тте до 80-тте години. Знае се, че като бившите френски колонии Мароко и Алжир са служели като лаборатория за експерименти на много френски архитекти, както в сферата на архитектурата, така и в сферата на градоустройството. Като пример мога да дам работата на Зевако в Агадир и Казабланка или на Пуийон в Алжир, които тук са добре известни.

За съжаление обаче в Рабат нищо от този процес не е документирано. Обикаляйки не знаехме нито кои са архитектите на тези сгради, нито дали са французи или просто възпитаници и поклонници на френската модерна школа от 60-тте, безименни наследници на Корбюзие. Това което видяхме обаче, бяха много интересни публични и най-вече жилищни сгради, които имаха лесно разпознаваеми общи черти в архитектурния си език, формирайки единна идентичност и нещо като малко архитектурно течение. И плюс това са на доста добро архитектурно ниво.

Седалището на една от най-големите банки Crédit Agricol е изпълнено в типичния, както установихме, за почти всички сгради видим бетон, покрит с тъмен лак, който му придава този маслинов оттенък. Тук, както и в други сгради, фасадата е ритмувана от стройната структура на двойните греди и паната на сенниците - нещо като съвременни мушарабиета, направени от дървени кубчета скрепени с метална структура. Това е една от най-култовите за нас фасади, заради невероятно силната си абстрактна геометрична композиция.

Следват няколко жилищни сгради от квартала Hey Riad, които са съвременни, и въпреки че не харесвам абсолютно всичко в тях, съм изненадана че са все пак доста над нивото на това, което излиза като архитектурна продукция в жилищното строителство в Европа в момента. Обемите са строго рационални, няма безмислени замаскирания на липсата на архитектурна мисъл с цветове, метални решетки или шарени стъкла.

Много ми харесва детайла на балконите - как всичко е една игра на огъване и навиване при което плочата се изправя, става навес и после парапет.

При по-старите жилищни сгради отново се забелязва лакирания бетон, двойните греди и стройното структурно ритмуване. Всичко е потънало в зеленина и изглежда толкова приятно, че на човек ( или поне на мен) веднага му се иска да прекара там известно време.

Има и някои примери, които са по-различни от общия език, като например тази жилищна сграда, където източника на бдъхновение е очевиден. Мисля че архитектът се е поувлякъл с пластичната "гимнастика", но все пак сградата ми е интересна като стъпка в процес, който виждам като еволюция към по-доброто. Всъщност интересното в Рабат е ансамбълът от всички тези жилищни сгради, със специфичните им заемки една от друга. Интересно е как се е формирал този пластичен език и кои са били хората, които са работили над това. Това би било доста интересна тема за архитектурно изследване.

Безспорният ни архитектурен фаворит беше детската болница и отделът майчинство Ибн Сина в един от по-бедните райони на града. Това е така поради много причини и може би най-вече поради обхвата на операцията. Мащабът е дал на архитекта възможността да създаде буквално парче град, в който е работил и над взаимовръзката на отделните сгради и е третирал и пространствата между тях. Това е коренно различна ситуация от другите примери, където говорим за изолирани сгради.

Това е позволило игра с обемите и различния облик на отделните сгради. Кулата помещава отделението майчинство, децата са в ниския дълъг блок. Всичко е свързано с общ цокъл- партерен етаж, който помещава всички сервизни и публични функции. За съжаление снимането бе абсолютно забранено и трябваше да положим много усилия дори само за да ни оставят да влезем на партерния етаж. Положението вътре в болницата е доста плашещо, но не по плашещо от която и да е друга българска болница в която съм стъпвала. Артикулацията между отделните отдели на болницата се извършва посредством покрити и открити пасажи, минаващи през вътрешни дворове и малки тайни градинки, които именно ти създават впечатлението че се разхождаш в цял един малък град. Много от външните сервизни стълбища бяха малки пластични съкровища, същото важеше и за всякакви комини, шахти и сервизни обеми.

За финал ви оставям с видението на театъра на свечеряване, час в който улиците се изпълват с хора, примамени на вън от полъха и прохладата идващи от окена. Глъчка, далечен напев от Джамията и аромати изпълват въздуха. Продължавам да си казвам, че това е най-приказното място на което съм била в последната половин година и мисля че с удоволстви бих се върнала там за да разгледам всичко още по-обстойно, преди времето отново да е потекло и крещящите съвременни сгради да са завзели и този град.

Още снимки можете да видите тук

Левиатан

2011-05-15T20:49:00.003+02:00

Странно съвпадение е, че точно в момента, в който чета едноименната книга на Пол Остър, която препоръчвам на всички ви, попаднах на един друг Левиатан - този на Аниш Капор. Чудите се вероятно какво е това, нали?

За тазгодишното събитие на Монумента внушителното пространство на Гран Пале е оставено на демоните и чудесата на артиста Аниш Капор...Трудно мога да опиша инсталацията, буквалното проникване в нея е едно странно физическо изживяване, от което тялото ви попада във ваккуум, след което, като посвикне със странната атмосфера, осъзнава че плува в друг пурпурен свят...

Левиатан на Аниш Капор ви поглъща като едноименното библейско чудовище и ви носи пространствено усещане, което ви лишава от всякакви ориентири и ви оставя да се поклащате упоени в ритъма на сенките и светлините, които внезапно озаряват този далечен свят...

Ако минавате през Париж до 23-ти юни непременно му се отдайте...

Think with your heart, read between the lines

2011-04-14T11:55:00.001+02:00

Bonobo снощи в приказната зала на Трианон. Просто прекрасно!
Бързо към Sofia Live Club на 10 май!

Forget your Past II

2011-03-30T17:02:00.004+02:00

Нова изложба на серията фотографии Forget your Past на Никола Михов, можете да видите от 5 април до 7 май в Габрово, в случай че още не сте имали шанса да посетите изложбите в Пловдив или София. Казвала съм вече, че за мен серията е единствения досега сериозен проект документиращ едни от най-интересните и стойностни в пластично отношение паметници от социалистическа България, но бих добавила че и също така много харесвам именно тези фотографии на Никола. Освен че улавят скулпторните качества на монументите, те създават и интересен фотографски паралел, чрез композицията на снимките и чрез стойностите на сивото с изображенията от онова минало, което не бива да забравяме!

Гатанка II *

2011-03-04T18:09:00.001+01:00

*седалище на предприятието Косон, филиал на Колас

Архитект Оливие Гаине, Париж

Мартин Пар, огледало на съвременното консуматорско общество

2011-02-09T00:13:00.001+01:00

Вчера имах шанса да видя фотографа Мартин Пар, който даде кратка конференция в Центъра Помпиду и още ме държи ведрото настроение и свежестта донесена от срещата с неговата скормна личност и хуманистката ангажираност на фотографиите му.

Фотография от серията "Mалък свят", Мартин Пар, 1995

Снимките му определено ще ви накарат да се замислите над облика на съвременното общество и неговите привички и най-вече над главните феномени, които Пар изследва - масовия консуматор и неговото поведение, мондиализацията и масовия туризъм, облика на средната класа, облика на богаташите - изобщо все наболели въпроси вълнуващи един истински ангажиран фотограф. Не знам как ги приемате вие, но за мен фотографиите на Пар не са точно красиви, но те излъчват страшна сила - тази на една уловена реалност от която често боли и която често не е много лицеприятна, но която фотографа не се опитва да скрие, да дегизира или замаскира и така показва в суров вид това, което е днешното общество. На фона на ретушираните на фотошоп изображения на самото съвършенство, които ни заливат отвсякъде, Пар не се свени да покаже хората такива, каквито са.

New Brighton, Матин Пар

Колко ли от нас биха имали смелостта и себекритичността да застанат пред обектива му, така както самият фотограф вече е правил със себе си!

Една от най-интересните за мен серии е "Luxury". На фона на тези фотографии не мога да не си помисля с горчивина за българските "храмове на лукса", които са боготворени като такива от една специфчна, но уви, твърде широка прослойка от българското общество. Тя дефинира като лукс именно потресаващи за мен места като модерните чалга заведения и все се чудя какво ли би излязло изпод обектива на Мартин Пар, ако той ги посети един ден и как ли света би приел тези фотографии и как би отсъдил тази изкривена дефиниция за лукс.

фотогяфии от сеията Luxury, Мартин Пар

А докато това се случи разгледате сайта му и ще откиете че въпреките тежките въпроси, които фотографиите му поставят, те носят и много ведрост и забавление, поднесени с тънкото чувство за хумор и ирония, с които Мартин Пар ни изправя пред огледалото си.

Няколко малки лични открития за 2010-а година

2011-01-07T14:23:00.003+01:00

Ще започна новата година с кратко представяне на няколко неща от областите, които ме вълнуват и на които се натъкнах по един или друг начин през изминалата 2010-а година. Надявам се че ще ви харесат, в случай че още не сте ги открили за себе си.

В областта на архитектурата ви представям няколко архитекти, които познавах слабо досега:

Графтон, за които вече писах, като новата година започва под знака на едно, надявам се, предстоящо съвместно сътрудничество.

Департамент на финансите, Дъблин, Графтън архитектс

Студио Мумбай

Те създават архитектура от паралелен свят, която за мен е приказна и уникална на фона на масовата шарения, с която ни заливат ежедневно по сайтове и списания. Детайлите са мечта и блян по загубените занаятчийски умения от отминали векове. Те крият множестево малки функционални и дизайнерски хитринки и изглеждат невероятно семпли и елегантни. И адски добре изпълнени. Невероятно е как се обръщат нещата – в съвременния свят ръчната изработка е лукс, а добре начертаният и изпълнен детайл е рядкост и за хора като мен, прекланящи се пред труда на Карло Скарпа, студио Мумбай са капка надежда, в бездната на извадени от поточната линия масови продукти.

Непременно отделете малко време да разгледате сайта им и ако това ще ви убеди повече, понеже забелязах че в България има особенна тежест, Студио Мумбай участваха на таз-годишното архитектурно Биенале във Венеция.

Вила Тара, Индия, Студио Мумбай , 2005

Вила Утсав, Индия, Студио Мумбай, 2008

Вила Кападия, Индия, Студио Мумбай, 2003

Архитектура "помежду", Музей Виктория и Алберт, Лондон, 2010

снимки от сайта на студио Мумбай

Паскал Кинтар-Хофщайн е един от учениците и последователи на Хенри Сириани и е един от митичната за Франция педагожка група УНО, която е предстявлявала основната притегателна сила на училището по архитектура Белвил в Париж, сочено като най-доброто във Франция. Представям ви го заради добрите проекти и защото много харесвам неговите скици в сферата на обемното търсене. Акварелите малко ми напомнят концептуалните скици на Стивън Хол, както и цветната задача от ВИАЗ и са едновременно изследване на цветовете и скулптурните обеми, каквото рядко можете да срещнете при днешните най-често спрягани архитеки.

Обемни търсения, Паскал Кинтар-Хофщайн

скици от сайта на Архитектурното ателие Паскал Кинтар-Хофщайн

Емануела и Лоран Бодоан са други митични фигури във Френската архитектура, които слабо познавах, но след като посетих Музея за изящни изкуства в Нанси, който е отчасти тяхно произведение, не мога да не отбележа забележителните пластични качества на техните сгради, играта на светлини и сенки в тях и отново невероятните детайли.

Университетска библиотека в Безансон, общ изглед и детайл

Ателие Бодоан, 1997

Медиатека Франсоа Митеран, Поатие, Ателие Бодоан, 1996

Музей Lee Unq No , Южна Корея, Ателие Бодоан, 2006

Именно музеят за изящни изкуства в Нанси е едната, от двете най-вдъхновяващи сгради, които посетих тази година.

Другата е Вилата на Луи Каре построена от Алвар Аалто през 1960 година, която се намира близо до Париж. И от двете помествам само по снимка тук, колкото да ви дам апетит за още и мисля че заслужават напълно отделен пост.

В литературно отношение мисля, че нищо вече няма да е същото, откакто прочетох « Атлас изправи рамене » на Айн Ранд. Надявам се много от вас да намерят време да сторят същото, без да се плашат от внушителният ѝ обем.

Препоръчвам ви оригиналния вариант на английски – езикът ми се струва достъпен, дори и за човек със средни познания, а цената на изданието на Penguin конкурира българския вариант. За тези, които искат да започнат по-леко, нека прочетат първо "Изворът". Благодаря изключително много на човекът, който ми откри тази авторка, в много странен и критичен за мен период и това промени и подреди не малко мисли и идеи в главата ми в последните 3 години.

Към тези архитектурни и литературни открития бих добавила сайтовете на няколко човека, с които случайността ме срещна през изминалата година и които ценя като хора и творци, и харесвам това, което правят с неизчерпаем ентусиазъм, в често доста трудни условия.

Кремена Николова чието многолико творчество е едновременно свежо и замислено. Особенно харесвам фотомонтажите ѝ, които наслагват различни светове и създават интересни мащабни контрасти, а също и скулптурната поредица Danse macabre.

14h40, фотомонтаж, Кремена Николова

Danse macabre, малка пластика, Кремена Николова

снимки Христо Станкулов

Никола Михов, чиито снимки на паметниците от времето на соц. режима представляват най-добре документирания снимков материал по въпроса.

Паметник на съветската армия в Бургас, фотография Никола Михов

И не на последно място - радвам се, че въпреки кризата архитектите в България поддържат бойния дух, изявявайки се на други поприща. Тук е мястото да спомена и музиката на Коttarashky , който « иначе е архитект » и който, ако ви хареса, можете да видите на живо на 12-ти януари в Sofia Live Club.

Към БГ творците бих добавила и създателите на керамични произведения от Tochka&Tochka , заради безкрайната симпатия която храня към техните кубични... солници.

Керамични солници, дизайн Яна Юнакова, tochka&tochka, колекция 2009

снимка от сайта на tochka&tochka

И тъй като в последните дни преди новата година попаднах на едно място , което доста ми хареса помествам и него. Става въпрос за ресторанта Spaghetty Kitchen в София, дело на aрхитектите от Kumaroffice .

снимките са взети от facebook - страницата на Spaghetty Kitchen

И така Честита Нова Година!

Дайте най-доброто от себе си, летете далеч над посредствеността, изяснете и повишете собствените си критерии и най важното – не спирайте да творите и мечтаете!

Сталкер

2010-11-07T20:33:00.002+01:00

Шляейки се из града попаднахме на малка галерия в един от старите пасажи на Париж. През витрините видях такива футуристични приказни картини, че останах като хипнотизирана да ги погледам в захлас, докато накрая се реших да вляза. Една възрастна дама, съдържателката на галерията, си правеше компания с две разкошни котки, които царствено се разхождаха между изложените платна и презрително не обърнаха никакво внимание на скромните ни особи.
Останахме вътре в захлас, загледани в тези илюзорни интериори, места, забравени от времето, стаи от приказни къщи, изоставени на вятъра, дъжда и слънцето, бликащо винаги от центъра на картината, пречупвайки се през нащърбените стъкла на стар счупен прозорец. Светлината в картините е невероятна, тя идва от този главен източник и сякаш се разлива в пространството, стига до нас и ни дърпа вътре в тази изоставена стая, в този забравен безвременен свят.

Западна горна галерия , Кристиан Беноа, 2008

Синият павилион с басейна, Кристиан Беноа, 2006

Желязната галерия, Кристиан Беноа, 2008

Веднага ми напомниха за филма “Сталкер” на Тарковски, който свързвам с фотографиите и шляенето из изоставени стари индустриални зони, тема толкова експлоатирана от едноименната италианска групировка фотографи. Сякаш тези картини представяха тайнствената Стая от филма, където се изпълнява най-висшето желание на този, който успее да я достигне. Когато учихме в Страсбург, преподавателят ни по фотография – един абсолютен гений на етимологията, етнологията, социологията и между другото фотографията - Фредерик Люкел, ни заведе на еднодневен поход из изоставени заводи и халета от индустриалната зона на Страсбург край Рейн. Картините на Кристиан Беноа ми напомят картините, които изникват в главата ми от този поход – огромни пространства, окъпани в мистериозно прокрадваща се през изтърбушени покриви и отвори светлина. Часовник,висящ на стената в цеха, спрял отдавна да отброява времето. Железопътни коловози и огънати метални ферми... Да се разхождаш в това спряло време, в тишината на слънчев ден бе някак нереално, призрачно... Човек може да си съчини хиляди истории за живота там преди, да съчетае своите спомени с картините на тези изоставени места...

Или просто да застане в празното пространство на някое от тях, отпуснат и спокоен, оставяйки ума си да се рее...

Странно бе, когато тази седмица, поканени от от галеристката, отидохме на малък вернисаж и успяхме да говорим с художника. Всички интериори са фикция, плод на неговото въображение, намек за спомен и конкретно място, които отразяват като усещане, но не и като пространствена конфигурация. Противно на историята, която аз виждах в тях, той не бе бродил из изоставени индустриални зони. Просто каза, че понякога вижда дадено място и в главата му то се появява като пустите изоставени пространства, които рисува.

Богатата текстура на картините и наслагването на малки разноцветни точици боя допринасят за това впечатление – все едно виждаш картините насън, като мираж...или като от стара снимка.

Песента на полята, Кристиан Беноа, 2002

Гледка към града, Кристиан Беноа, 2010

Някои от пространствата ни напомняха на въобръжаемите градове, рисувани от италианските архитекти футуристи – и най-вече рисунките на Антониo Сант'Елиа и особено тези за Città Nuova . Сгради и обеми на кръстопът между модернизма и арт-нуво/ арт-деко стилът. С леко заоблени ъгли и изтеглени вертикални обеми.

Перспективи към проекта Новият Град, Антонио Сант'Елиа, 1914

Доста от архитектурата в Metropolis и Star Wars е вдъхновена от там...

Но най-безумно от всичко остава това как картините те карат да стоиш и да се взираш в тях като хипнотизиран. Представям си някоя от тях, нарисувана на цяла стена в тъмен бар или покрит сумрачен басейн. Тя би поглъщала пространството в което си, като врата към друг свят.

Просто невероятно...Места, на които стоиш захласнат, а в главата ти звънят стихове.Бих останала да гледам този друг свят и неговата светлина с часове.

Бунгалото в полята, Кристиян Беноа, 2001

Гатанка

2010-10-29T16:37:00.001+02:00

Червено

2010-10-25T23:28:00.002+02:00

Наскоро бе откриването на детската градина Жолио Кюри в Сент-Уен , едно от "червените" предградия на Париж. За мен този проект има голяма сантиментална стойност (освен архитектурната), защото бе първия конкурсен проект на Ателие Гаине в който участвах и който за щастие спечелихме през далечната 2007-ма.

Конструкцията на сградата е изцяло дървена, важен елемент с който бяхме спечелили конкурса, тъй като строежа трябваше да не нарушава спокойствието и функционирането на съществуващата детска градина. Дървената конструкция бе като лего, частите пристигаха на строежа номерирани и едва трима човека бяха достатъчни за да вдигнат целия дървен скелет. Спомням си как ходех да разгледам строежа в късната есен на 2009-та година и всичко бе жълто-оранжево под късното слънце, ухаеше на дърво, а есенните листа на чинарите се стелеха по пода на оформящите се класни стаи.

Сега, само година по-късно, сградата е вече готова и малчуганите радостно тичат по двора.

Съществуващата детска градина е едноетажна и доста незабележима, затова новата сграда има за цел да даде силна идентичност на ансамбъла, и той да се открои като публична сграда в заобикалящата го разнородна среда. Архитектурата обгръща целия проект - както сградата, така и външните пространства.

Разноцветна галерия създава слънцезащита за съществуващата ниска сграда и ѝ дава нов мащаб, съгласуван с този на новата сграда.

Новата сграда се разполага по протежение на улицата, а едното ѝ крило прехвърля двора като мост, създавайки покрито място за игра на децата.

Оградата е изцяло част от сградата, направена е от същия материал, нейният ритъм бележи малките случки в двора - портикът, като врата отворена към града, малкият открит театър скрит зад дърветата...

Дървената фасада е третирана като абстракна композиция . Червеният цвят на фасадата обърната към града бележи публичния, официален статут на сградата. Откъм двора, където пространството е достъпно само за децата, дървото е оставено в естествения си цвят, за да създаде една по-фамилиарна атмосфера.

Дърветата хвърлят игриви сенки по цветните дървени повърхности, небето изниква в неочаквани кадражи.

Странно е, но сградата ми изглежда сега така, все едно винаги е била там, сред зеленината и виковете на децата, като цветен дървен килим, който се е разстлал и е обединил в едно всички разнородни елементи на проекта.

Детска градина Жолио Кюри, Сен Уен,

архитект Оливие Гаине, асистент Амза Шами

Още снимки тук

Бели нощи в Париж

2010-10-08T17:47:00.000+02:00

B ноща на събота срещу неделя Париж бе превзет от една относително нова културна манифестация под надслова Бяла нощ *. Става дума за поредица от най-различни инсталации на съвременни артисти, разположени в три зони на града, оформящи лесно достъпен маршрут. Разположени най-често на публични места под открито небе,те можеха да бъдат посетени цяла нощ, разбира се безплатно. Напомня идеята на Нощта на музеите, но отличителното тук е, че инсталациите са замислени именно за да бъдат изложени през нощта, тъй като главният им манипулативен елемент е светлината. Освен това почти всичко се случва навън, на улицата, на площада, в парка, по фасадите на кмества и катедрали. Беше доста приятно да се шляеш по улиците пълни с хора дори в 2 часа през необикновенно топлата нощ, да попадаш на различни изненадващи и омагьосващи места.

Харесаха ми много две от инсталациите, които споделям и с вас.

3D Bridge

снимка Diane Sabourin, Nuit blanche Paris 2010

Първата е типична инсталация която би се харесала на архитект, тъй като смесва две ключови неща за мен - създаване на пространство и светлина. По-точно тук ставаше въпрос за оформяне на специфично пространство чрез светлинни, обеми пулсиращи и променящи се под ритъма на упояваща електро музика. Дело е на колектива от архитекти 1024 Architecture, производна на небезизвестния колектив EXYZT , които доста са експериментирали в тази област.

снимка Diane Sabourin, Nuit blanche Paris 2010

Low-cost скелетна конструкция с опъната върху нея тънка мрежа оформяше конструктивистка композиция от кубове, по които играеха музикални линии от светлина. Можеше да се разходиш между кубовете, под тях и наоколо и възприятието бе винаги различно. Понеже инсталацията бе разположена на моста на гърба на острова Сите, се виждаше отдалече и се отразяваше в Сена, хвърляше чудновати сенки по фасадите на кея и приканваше отдалече да отидеш да провериш на място "що за творение е това".

снимка Frédéric Brito, Nuit blanche Paris 2010

Изчезването на светулките

Тиха, поетична, съзерцателна. Такава усетих аз инсталацията Светулки на Ерик Самак. Облак от поклащащи се от вятъра и блещукащи светодиоди бе надвиснал над един от дворовете на много старата болница Отел Дьо, намираща се точно до Нотр Дам. Много хора се бяха излегнали на земята, унесено загледани в мъничките мъждукащи зелени светлинки. Зачудих се отгкога ли не съм виждала истинска светулка?

снимка Stéphane Derny, Nuit blanche Paris 2010

снимка Cristohpe Lemieux, Nuit Blanche Paris 2010

Всичко това ме подсети и за едни доста стари инсталации на Инго Маурер, чието творчество доста харесвам, защото не просто прави красиви лампи, а и си играе със светлината...

Инго Маурер, иснталация в Фондацията Картие в Париж, 1997

Което ме навява на спомени и за един мноооого стар светлинен проект...

***

Oще снимки oт Paris Nuit Blanche тук

Снимките са взети от сайта на "Nuit blanche Paris 2010"

* на френски изразът "nuit blanche" означава нощ, през която се будува, откъдето идва и често използваният от архитектите израз "j'ai fait une nuit blanche", тоест "не съм спал цяла нощ".

"It's strange how simple things become, once you see them clearly" *

2010-09-30T10:45:00.002+02:00

Ако случайно минавате през Париж до началото на февруари, непременно отидете да видите изложбата на Андре Кертеш в галерията Jeu de paume.

* Цитатът е от "Атлас изправи рамене" на Айн Ранд

"Architecture is deadly serious"/Grafton Architects

2010-02-26T14:17:00.009+01:00

Преди няколко дни присъствах на една страшно вдъхновяваща конференция на двете дами от Графтън Аркитектс. Трудно би било с няколко реда да предам силата на идеите им и това което говореха илюстрациите на техните проекти, но ще се опитам да хвана няколкото главни нишки на тяхната идеология, както и идеите които ме грабнаха и ми се сториха близки и познати.
е"Архитекрурата е като да живееш в два свята - реален и илюзорен" Най-голямото постижение на архитекта е да успее да пренесе мечтите си от илюзорния в реалния свят.

Архитектът, чрез общуването си с много хора в своята работа натрупва впечатления и опит, създавайки един вид "емоционален резерв" - една жива колективна памет, която предава в сградите си като един вид отпечатък на своето време.
Архитектурата това е да виждаш наистина, това което те заобикяла. За разлика от повечето хора архитекта трябва да може да вижда истински,за да улавя и отсява важните елементи.

Архитектурата на Графтон

Първата особенност на сградите на Графтон, която ме очарова, е че те са някак си извън времето.Не носят отпечатъка на дадена мода, течение в архитектурата или стил. Трудно можеш да им сложиш етикет. Това ги прави вечни за мен. Също така те притежават едно благородство и мащаб, които са присъщи на голямата архитектура, маркираща съзнанието. Монолитните обеми, работата с класически, вечни материали като камъка и тухлата, им носят и по малко от характера на античната и римската архитектура- горда, импозантна, строга.

Има също така нещо антично в начина, по който сградите щедро генерират публично пронстранство около и в себе си. Входът им винаги е третиран по блестящ начин. Връзката вън-вътре присъства с пълна сила, сградата сякаш се разтваря за да пусне градът да влезе вътре в нея.

Най-често над входа левитира масивен обем, дефиниращ това преходно пространство, принадлежащо едновременно на сградата и на града, създавайки нещо като малък входен площад. Играта на компресия чрез надвисналата маса, а после на декомпресия при преминаването в просторното фоайе е блестящо предадена и чрез обемите и чрез пропорциите им.

Университета Бочони в Милано

Графтон Аркитектс нашумяха доста напоследък и бяха много публикувани най-вече заради последния си проект- Университета Бочони в Милано. Сградата има много силни страни, но като начало силата и е в идеологията за ролята на университета в града и обществото. Университетът, казват Графтон, е едно от малкото наистина публични сгради и пространства достъпни за всички хора, които са ни останали в днешно време. Затова университетът Бочони се стреми да приюти и отрази два свята- градът, който като публично пространство заема долните етажи, и затворения университетски свят, който се отделя в по-интимни пространства, извисявайки се към небето и покривайки това публично пространство.

Сред миланската строгост и мистериозно обвит в типичната миланска мъгла (така добре описана от Умберто Еко в любимата ми Тайнствения свят на Царица Лоана) сградата се извисява непоклатима като каменен монолит. Решението да се използва местния камък за облицоването на бетонната структура не е случайно-начина на поставяне гарантира почти незабележими фуги между отделните плочи, което придава и това усещане за монолитна каменна грамада.

Тази огромна маса обаче се оказва учудващо скулптирана и богатсвтото на разрезите показва с пълна сила вълшебните вътрешни простраства. Беттонната структура играе изключително важна роля за това и доказва още веднъж факта, че последователността архитектура-конструкция е ключът за една добра и функционираща сграда, която изглежда логична и единна. Конзолните греди носещи отделните университетски корпуси с дължина 25м прехвърлят като мостове публичното пространство на цокъла, освобождавайки го от тежестта на структурата.

Наклонената обратна страна на седалките на Аула Магна надвисва над входа и отваря към града едно огромно фоайе, като сцена видима и достъпна както за студентите, така и за минувачите.

Чрез такива пространства архитектурата може да промени обществото, живота му, привичките му. Именно затова тя е страшно жизнено важна и сериозна. В това е и нейната страшна сила, в тази нейна голяма отговорност е и нейната потенциална слабост.

Много по-малко убедителен ми се стори проекта за Университетска сграда в Тулуза , Франция, който тъкмо са спечелили, но се надявам че той ще претърпи не малка еволюция до строежа си, имайки впредвид суровия вид на конкурсните проекти предавани тук във Франция.

Последната идея с която ще завърша, е относно глобализацията в архитектурата и понятието за "място".

Всяка сграда на Графтон принадлежи на своя терен и се вписва в своя контекст. Повечето сгради би трябвало да са мислени по този начин, особенно когато се касае за строителство в гъста градска среда. Крайно време е да осъзнаем, че не можем да строим същите сгради в Китай и в Западна Европа. Това е позиция зад която и аз самата заставам твърдо. Не проумявам смисъла от свръх-климатизираните стъклените небостъргачи, проектирани от западни архитекти в топли азиатски и африкански страни, не проумявам еднаквостта на глобализирания архитектурен език, еднаквостта на сградите по света и съм ужасена от строителня бум и това, което западни архитекти се позволяват да правят в Китай...
На фона на тази глобализирана розово-зелена, стъклено-сериграфирана, скрита зад декоративни метални решетки куха и бедна архитектура, винаги ще оставам очарована от творения като тези на Кан, Сиза, Монео, Мендаро Корсини, Графтон и много други маийстори, разказваща различни приказки на различни места, никога същите, извън времето, просто вечни...

cнимките са взети от сайта на Графтън Аркитектс

Към едни нови жилищни сгради?!

2010-02-14T17:56:00.002+01:00

Във времена когато фасадно съвременните жилищни сгради се делят на два големи типа а) с фасадите тип "BarCode" и б) тези които изглеждат като много "концептуална" камара от кутийки (и които забелязвам са силно харесвани в България) е време да се запитаме какво всъщност означава добри жилища...

Набива се на очи смешно-тъжното повторение на сградите от тип б) в България. С един прост поглед подобни проекти открих в поне три сайта на водещи софийски бюра.

Именно на фона на това едва ли не "серийно производство" бях щастлива да мога да видя тази сграда, която за мен е като глътка въздух в морето от клишета и посредственост.

Снимките представят малка сграда със социални жилища в 11 район на Париж,където населението е доста смесено и пъстрокожо. Всеки етаж е зает от 1 тристаен апартамент, общата застроена площ е 450м², а бюджета е 0,8М€. Парцелът е изключително тeсен (5м откъм улицата) и дълбок, а местната регулация за застрояване не позволява сградата да е така висока, както своите съседи. Aпартаментите са с двойно изложение - към двора и към улицата, което помага за решаването на проблема с осветяването при издължените планове. Заради наложените проспекти последните две нива се заемат от един-единствен петстаен дуплекс (така наречения в България мезонет).

Именно начина по който, заради проспектите, последните нива се декомпозират в абстрактна триизмерна полихромна композиция е едно от нещата, които най-много ми харесват в тази сграда.

Това е и пластичност, която за жалост не можем да срещнем в България, където далновидни инвеститори се опитват да оползотворят всеки възможен за застрояване милиметър, в резултат на което покривите на сградите приличат на нелепи камари от кулички и всевъзможни странни обеми.

Играта с задължително сляпата фасада откъм съседа и превръщането и в цветно пано с мащаба на архитектурата е друго , което е ново спрямо така често срещаната калкан-стена. Плановете на жилищата можете да видите тук.

Надявам се сградата да ви е заинтригувала и навела на размисли !

Социлани жилища P.L.U.S.,125, Rue Saint-Maur, Париж,

Aрхитект Оливие Гаине, асистент Тома Баго

снимки Е. Аргирова / Всички права за публикуване и репродукция са запазени

Златна, златна есен

2010-02-01T22:00:00.009+01:00

Есен е посред зима в последните ми перспективи...

Проектът е за седалище на предприятието Косон, филиал на Колас

Архитект Оливие Гаине, Париж

Повече от този приказен свят можете да видите тук

Перспективи Е. Аргирова _ Всички права за публикация са зпазени

Калигула

2009-11-30T23:16:00.003+01:00

Необичайно и щастливо съвпадение бе да мога да видя българска постановка в Париж и то не каква да е, а "Калигула" по Камю на Явор Гърдев.
От влизането в осемстенното пространство на "залата в залата" си проникнал сякаш тайно в нечие съзнание...Ужасяващо и едновременно омайващо е.

Сценографията като начало играе голяма роля за това странно въздействие - всичко е червено: кървавото трептящо червено на завесите, огненото горящо червено на светлината,приглушеното мъждукащо червено на пламъчето на цигарата...

Хората облечени в черно се открояват рязко на този ярък фон, военната простотата на костюмите или беззащитността на голотата отстъпва място на дълбочината и сложността на погледите, диалозите.Движението, внезапно появяващите се и изчезващи фигури в мрака, напрегнатата музика, всичко те държи наострен, нащрек, сякаш може ти да бъдеш уловен в някакво престъпление - проникването в чуждото съзнание...

Образите, музиката, погледите...

Как могат актьорите да се абстрахират така, когато публиката е само на метър от тях? Как може да си толкова съсредоточен, толкова Калигула, когато ти самият не си Калигула? Kак можеш да "играеш", когато всъщност от толкова близо трябва да бъдеш, за този фрагмент от време, не самият себе си? Как го постигат?

А погледите, погледите...Страхотно е да можеш да виждаш актьорите от толкова близо, почти да можеш да ги докоснеш, но е все едно че ти си невидим и присъстваш тайно на цялото действие, а те нямат и идея за това...театър в театъра...

Момент тъмнина и все едно лентата прескача-сцената е друга, а персонажите са се променили, разположили са се и се гледат така сякаш те са тук от едно известно време,а ти си този, който току що е влязъл. Нищо че всъщност е съвсем обратното.За секундата мрак те са заели местата си , а ти стоиш там от доста време без да смееш да помръднеш, хипнотизиран.

Октагонът е навсякъде - в залата, в сцената и най-вече в кладенеца, който е също и маса и ложе...Водата хвърля сенки и отблясъци, които играят по лицето на Калигула,палят огънчета в очите му, карат целият му образ да трепти, да блести, да пулсира...

Водата...трудно ми е да повярвам че според началния замисъл тя не е имала толкова важна роля в сценографията, в цялата актьорска игра...Изглежда ми необходима,важна, свързваща...

Червено и черно и златистите отблясъци на кладенеца...Просто магическо...

Около час и половина си в съсредоточено напрежение, абсолютно фиксиран в действието, в лудостта, в безумието, в насилието, насечени от хипнотичните паузи на мълчание и пречистване...Чуваш зад гърба си, зад червената завеса, скърцане на стъпки. Не зная дали е нарочно замислено или просто страничен ефект от придвижването на актьорите, но тези тайни приглушени шумове те карат да настръхнеш още повече. Изпитваш още по-натрапчивото впечатление, че присъстваш тайно на скрита, смущаваща и немислима сцена, теб те няма,не би трябвало да те има тук, трябва да се скриеш, да затвориш очи...А някой броди зад гърба ти...

Диалозите пламтят също като актьорите и това играещо пред очите ти червено...

Няколко сцени остават запечатани в съзнанието ми.

Промяната в лицето на Метел, когато Калигула му оповестява, че уж е убил малкия му син - не бях виждала още как за секунди едно лице може да премине през такъв спектър от чувства, опитвайки се да осъзнае и същевременно да отхвърли ужасното, немислимото... прекрасно изпълнение от Симеон Лютаков.

Гласът на Калигула (също брилянтно изпълнен от Димо Алексиев) минава за секунди от лудостта до мъртвешкото спокойствие, до толкова дълбок, толков искрен изказ, до човек говорещ с болка и откровение за нещата които желае, обича, мисли...И в следващият момент танцът му на Венера е образът, спазъмът на една безумно мятаща се в агония душа...

А после идва любовта... Но само за момент, моментът в който Калигула и Цезония (Даниела Викторова) лежат върху превърналият се в ложе кладенец. Колко красив само бе този момент, капка спокойствие окъпана в мека светлина,затишие преди поредната лудост, тъй като нищо подобно не трае вечно...

И разговорът между двамата мъже Калигула и Херея (Михаил Мутафов)...

Накрая не вярвате че спектакълът за миг е приключил и изведнъж пред вас стоят актьорите...

Странно ми е и не зная как го възприеха френските зрители които трябваше да четат сутитрите...Но за мен бе хипнотично...И дано да съм запалила поне някой от вас да се отправи към най-скорошната постановка...

Сещам се за Koтар, герой на Камю от "Чумата", който пишеше книга и таеше едничката мечта някой ден да чуе от читателите си "Шапки долу!".

За Калигула на Явор Гърдев, сценографията на Никола Тороманов и актьорския екип мечтата на Котар е реалност...и

"Chapeux bas"!

* снимките са взети от блога на Симеон Лютаков

Forget Your Past?!

2009-10-04T21:06:00.004+02:00

Kогато се прибирах това лято в България, съвсем случайно в къщата на мои приятели попаднах на стар брой на Аbitare България, с поредица снимки и статия за монументалните паметници, наследени от соц. периода. Помислих си, че би било интересно да посетя някои от тях. Повечето за последно съм ги видяла като пионерче, преди много време, а тогава още не се знаеше че ще стана архитект. След всичките тези години усилено образование, мозъкът ми и погледът ми над света са твърде архитектурно деформирани и сегашните впечатления щяха да са нови и изненадващи.
Случи се така, че не след дълго, в един топъл юнски следобед, съвсем случайно попаднах на един от най-емблематичните примери. Тъкмо бях посетила Казанлъшката гробница и се бяхме насочили към могилата Голяма косматка, когато алтернативата да видя «летащата чиния» на Бузлуджа надделя. Извисяващият се на ръба на планината силует се забелязва от много далече и няма как да не му стане любопитно на човек да види това странно същество от близо.
Първото впечатление е именно от това необичайно съчетание планина-природа-монумент. Самият начин по който "НЛО"-то е кацнало на склона е впечатляващ. Като че по поръчка точно там дърветата отстъпват пред бетонното създание и към него се открива невероятна перспектива. Мащабът на паметника е такъв, че направо те смачква и това е една от първите характеристики, с които, мисля, архитектът и скулптурът са се справили доста добре. Мащабът и въздействието му върху човешките възприятия отговарят добре на мемориалната му функция. Те отразяват добре и грандоманията на идеологията, която го е създала.

Докато шофираш по извиващият се път грамадата нараства застрашително пред очите ти. Впечатлена съм. Въпреки че презирам идеологията, чиято сила (и най-вече безумие) го е издигнала на това място, тази бетонна скулптура-сграда е много добър пример за Паметник и носи според мен много от белезите, чрез които архитектурата и скулптурата влияят на човека и на сетивата му. Искали са да покажат величието на партията , да бележат мястото където е основана, да предадат моща и властта ѝ. И мисля че са успели. А за това доколко е успяла партията-майка говори сегашното състояние на паметника и на голия бетон.
Паметникът на Бузлуджа е издигнат през 1981 година, а автор на архитектурния проект е Георги Стоилов.

Скулптурно погледнато композицията ми се вижда « класическа ». От една страна висок сигнален елемент се извисява стремглаво нагоре. Акцентът на върха е петолъчката, изпълнена релефно от прозрачен материал с ален цвят (най-вероятно стъкло, а ако се вярва на слуховете рубин). Предполагам че някога е светела и така паметникът се е откроявал отдалеч в ноща. Петолъчка или не, сигурно е било красиво и завладяващо сюрреалистично - представете си самотната червена звезда грееща в тъмното небе. Мрачният паралел с окото на Саурон някак изниква в главата ми.
Другият елемент в композицията е самата наричана от мнозина летяща чиния, която е нисък елиптично-овоиден обем, помещаващ мемориалната зала с горната обходна галерия и нейните мозайки.
Композицията създадена от тези два обема много ми напомня произведенията на Оскар Ниемайер – формална архитектура, скулптура с мащаба на заобикалящият я пейзаж. Харесва ми.

снимка Mea

След като вече си стигнал до малкия площад горе на върха, идва ред на постановката – сценографията на изкачването към паметника . И именно в сценографията е едно от слабите места на соц-паметниците като цяло, като този тук не прави изключение. Колкото и много да е писано за така наречената «promenade architecturale», тоест «архитектурна разходка», ключов термин и архитектурен елемент въведен от Корбюзие, то явно не е достигнало до тукашната школа.
Най-общо казано "архитектурната разходка" е пътят, който те води до една сграда, сценографията му, която те подготвя за срещата със сградата , начинът по който посетителят постепенно се отделя от външния свят и е прогресивно въведен във вътрешния свят на произведението. Това изкачване, въвеждане в произведението са твърде важни според мен и играят огромна роля за успеха на един паметник, храм и изобщо всяко мемориално място. Всичко това тук го няма, този урок никога не е бил усвояван от българските соц.архитекти. Единственият похват, който те явно са познавали е издигането на монументално стълбище в централната ос на паметника и са повтаряли и използвали този похват навсякъде, до втръсване.

На Бузлуджа стратегията е същата, като също така началото на изкачването е класически белязано от две симетрични склулптури, които предполагам някога са представлявали развети знамена. Днес те представляват много по-авангардни, сякаш сътворени от Либескинд произведения. Композицията от пресечените лъчи на арматурните железа напомнята прорезите по фасадата на Музея на евреите в Берлин, а разрухата на страната ни след 45 години комунизъм се олицетворява прекрасно от купчинките оронен сгуробетон образували се в основата.

Тук настъпва леко трагикомичен момент- изкачвайки се виждаш огромния надпис « Forget Your Past» над входа, а пътят към него е застлан с неописуема мръсотия. Странно – ежегодния конгрес на последователите на БСП щеше да се състои само след няколко дни, но никой не си бе дал труда да почисти.

снимка интернет

Погледнато отблизо, по голия видим бетон на сградата се открояват многобройните рани и кратери причинени от липсата на поддръжка и суровия климат на върха, а през пластовете арматура прозира небето. Отново разруха- каквото е можело да бъде задигнато и откъртено си е отишло.Но конструкцията и начина по който летящата чиния надвисва над главата ти, са впечатляващи и свалям шапка на инжинера, който, противно на днешните си колеги, не се е заинатил да слага колони навсякъде за да носи по-лесно този товар и така е спомогнал за пластичността на произведението. Бетонът на вертикалния обем е много по-добре изпълнен и в отлично състояние.

Гледката на 360° от върха е безумно красива. Не посмях да вляза вътре, но предполагам че от обходната горна галерия тя е още по-внушителна и че всичко това е било взето впредвид в архитектурния замисъл.

Разбира се веднага изниква въпросът какво бъдеще ще изберем за този паметник. Като начало смятам, че не бива да слагаме под общ знаменател всички паметници наследени от комунистическото ни минало. Не бива с лека ръка да се втурваме към тяхното разрушаване, освирепели от справедлив гняв до какво положение е била докарана страната ни от партията. която ги е издигнала. Повтарям, за да не остава нито капка съмнение у някого, че аз самата съм анти-комунистически, анти-социалистически настроена и каквото и ново име да си сложи партията, която ни замъкна в икономическата бездна и продължава учудващо да ни дърпа надолу, аз оставам твърдо против нея. Това обаче не ми пречи да гледам на мемориала на Бузлуджа от естетическа и архитектурна гледна точка. Още повече че добрите уроци по архитектура са още по-важни за запазване в страна като България, в която през последните 50 години подобни примери не са чак толкова много, колкото са например в западна Европа.

Мисля, че ако оставим настрана недостатъците на този паметник, които са добри свидетели за епохата на създаването и школата възпитала авторите му, пластичните и пространствени качества на сградата-скулптура са твърде големи за да позволим нейното унищожаване. Ако се абстрахираме от петолъчката, нищо конкретно в символиката на паметника не го обвързва с комунистическата-социалистическа партия, която го е поръчала. Би могъл да е символ на друга идеология или религия и със същия успех да въздейства на обикновения човек. Това е и доказателство, че някои уроци по архитектура са вечни. Устремът към небето, тежестта левитираща над главите ни, съчетанието от строго геометрични обеми открояващи се на фона на незабравим пейзаж - Бузлуджа е паметник като по учебник.
Съзнавам напълно колко много средства би струвал неговият ремонт и поддръжка. Знам и че едва ли много от вас биха се съгласили данъците, които плащат, да отиват за това. Вече разрушихме един паметник, който бе в отлично състояние, и никак не искаше да се срути. Не мисля че тук трябва да постъпваме така. Освен това едва ли скоро България ще достигне финансов и културен разцвет, които да породят създаването на нови пластични произведения от подобен род. Вълната от псевдо-класицизъм, историцизъм и криво разбран модернизъм, които се проявяват в малкото мемориална архитектура, появила се през последните 20 години, го доказват.
"Забравете миналото си "- НЕ, не мисля че някога трябва да го забравяме. Така можем да се надяваме че никога повече няма да си позволим да повторим грешките си. Няма да съдействаме и няма да си мълчим пред лудост, подобна на тази завладяла страната ни през последните 50 години. Част от проблемите напоследък е именно това, че много хора твърде бързо забравиха какво се случваше тогава и сега лелеят за този черен период. Аз лично никога няма да забравя опашките, купоните за хранителни продукти от първа необходимост, празните магазини, проклетите Корекоми, измамното "равенство" и адските манифестации под съпровода на безкрайни празни речи. И още по-лошото - опита за унищожаване и ограничаване на индивида и интелекта му, задушаването в едно общо "благо" в една маса от сивота и безличие. Няма да забравя и ще разказвам за това на всичките си приятели по света, и няма да допускам да се прокрадват митовете за блаженото "равноправие" и "благоденствие" на един тоталитарен строй.
Не забравяйте и вие!

The Perfect Drug

2009-07-02T12:03:00.015+02:00

Днес с новината за спечелен конкурс си припомних за пореден път чувството, което това носи и което не се появява толкова често…За всички, които поне веднъж са изпитали силата на някакъв опиат, то е ясно – чувстваш се лек, чувстваш че летиш, че имаш сили да преместиш планини…
Това усещане е предполагам, сходно за всички хора, които се трудят усилено над идеи, идеи и мечти, неща които не можеш да докоснеш…
Пълнят очите ти, пълнят душата ти, пълнят сърцето ти, ала са толкова крехки и евфемерни…Докато ги докоснеш изчезват, самият досег с реалността често ги разрушава и рухват пред очите ти…Рядко виждаш някои от тях реализирани, а толкова ти се иска да можеш да ги покажеш на другите хора, да им покажеш цялата красота, която е в душата ти, в мечтите ти…
Моят ментор, шеф и не на последно място приятел Оливие Гаине, казва винаги че за да си архитект, трябва да се будиш всеки ден с желанието да промениш света…Това са думи които идват от големият архитект Хенри Сириани, ръководител на митичната група Уно, и това са думи, които определно са движещият механизъм за много от нас.
Да донесеш красота на хората, пространство окъпано в светлина, простор...ето това е за мен « the perfect drug » и ме кара да летя както само още едно-две неща в този живот успяват...
В последната седмица и половина предадох два конкурса и заедно със свръх дозата адреналин, което това ми даде бях стигнала и до дъното на отчаянието – отчаяние от всичките безсънни нощи, къртовския труд, абсурдните понякога претенции и промени, които хората около теб те карат да правиш в проектите и то в последната минута, а умората се трупа и времето, времето което те притиска изтича с шеметна скорост...
В един момент виждаш колко нереално е всичко, всичко е само в главата ти и може би никога няма да излезе оттам. И като всяка дрога това те убива ...

« the more i give to you, the more i die… »
Bремето е безмилостно. Винаги си казваш че е можело да направиш нещата по6добре и “ах, само ако имах още малко време да направя това и това, колко добре щеше да се получи... » И винаги може да бъде по-добре, просто в един момент времето ни свършва и остава това което е...
Истината е всъщност че си добър, тогава, когато успееш именно да се вместиш в ограничения срок и да предадеш максимално ясно и добре мечтите си, идеите си...Да накараш другите да видят и усетят това видение, коетосънуваш дни наред, с което заспиваш и се будиш сутрин, което се мержелее пред очите ти докато пиеш отнесено чашата кафе, за да се събудиш...
А когато се случи...о, когато се случи...пожелавам на всички ви да изпитате това усещане поне веднъж в живота ви, по именно този начин (защото има и други начини да се стигне до него) Тогава си казваш, че всички усилия, спорове, отчяние, падане до дъното и драпане обратно нагоре, всичко това си е заслужавало. Готов си да минеш през всичко това отново и отново, за да освободиш от затвора на своятя главя него – видението- и да го пуснеш да живее свой собствен живот на бял свят сред хората...
Само едно нещо може да се сравни с това.
Веднъж на една конференция, Пeтeр Зумтор, облечен в черно като свещенник, с побелели коси, луд блясък в очите и пура в ръка, разказваше с отнесен глас, че за него архитектурата е като любовта – не може да живее нито без едното, нито без другото. И всяко едно от тези чувства дава сили за другото...
Сега това изниква пред очите ми и си казвам за пореден път, че и за мен това е така...Любовта, това е чувството за простор...
Просторът е един от най-важните елементи в архитектурата...

А сега е време за отваряне на шампаснкото, а всички вие, кото сте прочели това не забравяйте :Будете се всеки ден с желание да промените света !!!

Aз и моите мисли

2009-06-21T12:59:00.003+02:00

Добре дошли на всички, които са попаднали случайно или не чак толкова случайно на тази страница.

Едно начало винаги е трудно, затова може би и този първи пост ще е малко объркан и хаотичен, също като мен самата в този момент, но...Някога отдавна, преди близо 12 години се опитвах да внеса ред в живота си като пишех. Описвах всичко което ми се случва, това което мисля, което съм споделила с хората и най-вече нещата , които не съм успяла да направя или изрека по едни или други причини. Може би и именно затова сядам да пиша сега , животът ми се струва странен и хаотичен и в последните няколко години имаше много обрати за мен.Пиша, като някаква форма на терапия...
Но не е и само това...Животът ми се водеше напоследък разпокъсано между няколко места (би трябвало да кажа градове и държави) и въпреки плюсовете на пътуванията и новите преживявания, възниква проблема с приятелите които си си създал на тези места и които не можеш да виждаш толкова често, колкото ти се иска, нито пък можеш да ги събереш на едно място и в крайна сметка все не можеш да споделиш всичко, което ти се иска. Жадуваш да говориш с тях, но е непосилно постоянно да изминаваш луди километри и да прекарваш часове на телефона или пред компютъра. Блога е форма на решение, въпреки че за мен за това са нужни блогове на поне два езика... Така че засега ще е само на български, а по-късно може да се появи и френски вариант, но тематиката някакси не би могла да е една и съща. Стигам и до това да бъдеш българин и да живееш извън България...като нещо което е за много от нас като етикет, който другите ти слагат без сам да си го искал. За мен е приключение, което всеки преминава различно. Понякога, разбира се, не е приключение а кошмар, но аз предпочитам да гледам на нещата по малко по-оптимистичен начин, кошмари се случват навсякъде, независимо от мястото. Това, което искам да кажа е по-скоро, че ще ми е интересно да пиша именно за българите , където и да са те по света. След толкова много години извън родната си страна човек започва да се чувства най-вече гражданин на света, пък и когато се прибира всички държат да му напомнят, че той не я разбира националната обстановка защото не живее там. Ок, така да е , затова ще ми е интересно да има реакция на това, което пиша, именно оттам - от България, и може би това ще ми помогне да разбера нещата, които хората ми напомнят че не проумявам. Темите около които ми се струва че ще се върти блога са случките които ме вълнуват,мислите на които ме навеждат, нещата които харесвам (или не харесвам) , въпреки че не се знае какво още може да ми хрумне. Тук е момента да вметна че съм архитект, което така или иначе щеше да стане ясно от насочеността на постовете след това. Вероятно една значителна част от тях ще са на темата « Защо не съм архитект завършил и практикуващ в България », защото именно завършването на архитектура бе eдна от епичните битки в моя живот досега, това бе и първопричината да се махна от България. Архитектурата, бе казал Рем Коолхаас в предговора на SMLXL, « е по дефиниция едно хаотично приключение », а писането за архитектура “болезнено утопично начинание”. От тази гледна точка може би и този блог ще е едно болезнено утопично начинание, но си струва да се опита. Пък и всички знаем, че архитектурна критика в момента в България лиспва и е крайно време това да се промени. Но, разбира се тук няма да става въпрос само за това. Моя добра приятелка казваше, че архитектурата е манипулация (и знам че това ще накара мнозина и най-вече един човек да се подсмихнат). Признавам си и аз мисля че е така. За мен архитектурата, но и изкуството като цяло, е « манипулация », в добрия смисъл на думата, на съзнанието и човешките възприятия. И затова този блог ще е и за всички графични, визуални, пространствени, слухови и психологически манипулации. И разбира се ще е отворен за диалог, монолога би бил твърде скучен.
Дано да е интересен за вас, дано да е "терапевтичен" за мен!